Тази история не е нито обвинение, нито изповед, тази история не е приключение,защото смъртта не беше приключение за онези, които се изправиха лице в лице с нея.

Тази история е просто опит да се разкаже за едно поколение, което въпреки, че оцеля от гранатите, бе унищожено от войната.

Стоя на моста и гледам изгрева. Вдишвам хладен и свеж въздух. Вали! Дъждът сякаш ме преражда. Капчиците падат в реката и образуват малки кръгчета, губещи се в множеството други, оставящи само спомена след себе си. Споменът за изгубената младост, изгубена някъде по окопите, дори не чак толкова отдавна - преди два дни тя завинаги остана там.Преди два дни бях на седемндесет и те бяха на седемнадесет. Те. Призраци бродещи в сумрака на войната, както и аз. Те, двамата..останалата част от класът ми, два дни преди преди прекратяване на военните действия единия с откъснати крака от граната и изтичаща кръв, а другия тичащ да му помогне. Те. Единия умрял от кръвозагуба, другия, от попадение в главата..вероятно снайперист, този ден беше тихо. В този ден двама загинаха, в разгара и едновременно края на младостта си. Загинаха както и другите двадесет и седем - в боя и отчаянието....биещи се за тези, които след тяхната смърт, не го сметнаха за достатъчно важно, за да бъде включено във военното комюнике. Задоволиха се с лаконичното : „В Центъра нищо ново.09.11.18”

Излишни мисли. Излишно е, излишно е да се натъжавам. Грабвам пушката и започвам да удрям с всички сили където ми падне, викам, плача...първична ярост.

Забързани стъпки, и отделни неясни думи, още не мога да се овладея... Някакъв видимо доста възрастен мъж ме хваща и ме разтърсва, крещи ми нещо, не го чувам, виждам го, но сякаш в мъгла.

Водата се стича на вадички по лицето ми, слива се в едно със съзлите ми, сякаш светът от който вече съм толкова отчужден се опитва отново да се слее с мен, но аз не мога...вече съм друг. Капчиците падат по мен, сякаш опитвайки се да отмият всяка прашинка от войната. Да, но тя остави...кратер.

Човекът продължава да се опитва да установи контакт с мен, изглежда доста объркан.

 - Момче, осъзнай се, момче, чуваш ли ме?! – крещи старецът.

Поглеждам го.

 - Да..аз..аз....добре съм. –казвам и се подпирам на парапета, едва ли не нищо не е станало, не съм крещял и удрял до сега, а съм гледал гледал пълнотворното спокойствие около мен, мислейки.

 - От Батареята „Есен” ли си, разпуснаха ли ви?

Натискам спусъка. Право в гърдите.Поглежда ме втренчено и издъхва, още недоумяващ какво се случва.

Много пъти са ми казвали, че съм от новото поколение, гнилото, което няма да види войната, нито ще бъде омачкано от живота, както те – великите родители, баби и дядовци, които ни докараха това, са били ‘мачкани’...говеда.Мръсни, гнусни, долни говеда! Видях войната, видях и смъртта - дори се гледахме в очите... бях мачкан...и какво от това? Живях ли? Не, бях прекалено зает за да си пазя живота, за да го живея... някога. Да, на седемнайсет съм..и какво от това? Аз съм сред живите трупове, оцеляли от шрапнелите, но убити от войната. Цял живот ще живея със спомени, твърде убийствени за да мога живея с тях. Цял живот ще слушам, че съм от поколението, което въпреки, че оцеля от гранатите, бе унищожено от войната. Няма смисъл.Аз съм такъв, каквото и времето, в което живях, аз съм машина за убиване, нямам бъдеще, няма цели..имах идеали..да,преди..сега съм моралнопропаднало животно, което само може да убива и да мисли..да мисли и да убива..е, на това ме научиха...станах такъв, каквото беше и времето, в което живях

Имам още един патрон.

Последен изстрел, последна горчива усмивка, последено вдишване, последен удар на сърцето, последна мисъл, последен изстрел.

Nil desperandum?